writings

home  

 

 

Това есе е писано през 1992 година.  Наскоро го прочетох и се учудих, че основните ми разбирания не са се променили много.

 
 

 

 

БИБЛИОТЕКАТА
 

 

       Добре помня времето, когато бях девет-десет годишна.  Радвайки се на новото си умение да чета, с удоволствие преоткривах в приказките и митовете един свят на вълшебна и омайваща действителност. 

       По това време започнах да ходя в кварталната библиотека.  Пътят кьм нея минаваше през малка, хубава градинка, край чиито алеи растяха кестенови дървета.  Спомням си отчетливия пукащ звук, който бодливите зелени обвивки издаваха под краката ми.  Меките сенки на настъпващата есен странно контрастираха с виковете на децата и уличната глъч.  Но в момента, в който прекрачех прага на библиoтеката и затворех вратата зад себе, шумът секваше, забързаният ритъм се забавяше, лъхваха ме хладина и особената миризма на книги, на нещо носталгично, на друго съществувание, изпълнено с илюзии и мечти.

       Имаше две библиотекарки.  Едната беше по-възрастна, по-строга и сдържана.  Особено се радвах, когато беше на смяна другата, която създаваше у мен усещане за уют и доброта, чиито меки и бавни движения ми напомняха за нещо познато и забравено.  Външно двете доста си приличаха.  Бяха винаги неизменно любезни и отзивчиви и с готовност подбираха подходяща книга за поредния читател.  А читателите не бяха много.  Рядко се случваше да срещна някой.  Книгите, които взимах, често бяха стари, страниците бяха с подгънати краища, на места с петна или драскулки, а някои дори бяха и разкъсани.  За мен това нямаше значение. 

       Разгръщах вкъщи поредното си съкровище и потъвах в един фантазиен свят, идеализиран, преувеличен и измислен, но безкрайно вълнуващ и красив.  Там познатата ми реалност беше само фон за ярките му картини и беше достатъчно да бъдеш смел, добър и честен, за да се пребориш с всички страшни чудовища и зли магьосници.  Наистина, имаше и тъжни книги, като приказките на Оскар Уайлд  или на Андерсен например.  Но да съпреживяваш страданието в тях беше приятно, защото то беше плод на любов или разкаяние и затова носеше пречистване, а идеалите на доброто оставаха ненакърнени.

       Всяка книга, която четях, ме впечатляваше дълбоко, сънувах героите и’, мечтаех да ги срещна.  Алиса, Майстор Данило, Малкия Мук за детското ми съзнание бяха също така реални, както и кипарисовото дърво в градината.  А нима наистина не съществуват?  Може ли нещо несъществуващо да въздейства толкова силно, може ли нещо нереално и измамно да пулсира с нежното сърце на Красотата, която е синтез и символ на цялото Съществуващо?

 

 

  

 

 
       Един следобед, когато дълго сдържаната тъга на небето се изливаше в порой върху улиците, библиотекарката (тази, която харесвах повече) заговори с мен.  Не зная какво я накара да се довери на едно дете.  Говореше за това, че все по-малко хора идват, че книгите били стари, а парите за нови – недостатъчни.  Слушах мъката в гласа и’ и усещах колко пълно тази жена принадлежи на света на библиотеката, че е неотделима от него, така както бяха тишината, изтънелите килими и семплите етажерки.

       През живота ми не ми се е случвало да срещам често такава отдаденост.  Може би защото хората лесно губят усещането за острота на собственото си съществуване, а нали всяка любов трябва да мине през самоосъзнаване, което се изгражда чрез преживяване и съпреживяване?  Вчувстването в яркия свят на измислената реалност, неговата облагородяваща сила, бяха допринесли за разтварянето на душата на тази жена, която влагаше толкова загриженост и любов в това,  което правеше.

        Изминаха няколко години.  Преместихме се да живеем в друг квартал и в суматохата около пренасянето не успях да върна няколко библиотечни книги, които после се загубиха.  Сега преценявам това като голям грях.  Това беше равно на прeдателство към приятел, с когото си бил щастлив и  който те е направил по-добър.  Тогава не разбирах какво правя, защото начеващата ръжда на разочарованието притъпяваше чувствителността ми към греха.  Вече ми се струваше, че не е достатъчно да бъдеш смел, добър и честен за да спечелиш половин царство и царската дъщеря.  Светът на възрастните, в който навлизах, ме смущаваше със своята прозаичност и користолюбие, изглеждаше ми свят, в който не може да оцелее нито един идеал и не може да остане неомърсено нито едно красиво вълшебство.  Материализмът, тази религия на безбожието, която от мен се очакваше да изповядвам, ме объркваше със своя цинизъм и в душата ми не цареше вече онази ясна хармония, която е дарена на детската душа.

        Но “необходимо е време за да почувстваш аромата на розата”.  Необходимо е време за да осъзнаем като възрастни простите истини, в които никога не бихме се усъмнили като деца.  По-късно започнах отново да разбирам, че измисленият, идеален свят на приказките и митовете е истинската действителност, а реалният, с неговата проза и лъжливи ценности, е илюзия.  И също, че една хубава детска книга под маската на привидна простота и наивност може да крие повече мъдрост от цяла полица прашни произведения на критическия реализъм. 
       Само две неща са ни нужни за да бъдем щастливи, два кълна на един корен – душевна хармония и умение да обичаме.  Покварата на Здравия разум може би ще ни нашепва, че това съвсем не е достатъчно и че дори второто по-скоро може да ни навреди.  Но да оставим Здравия разум се занимава със спокойствието в живота, а не с щастието, защото не е нещастие да се преживява разочарование, а да не се преживява изобщо.  А няма истинско страдание там, където има вяра в идеали, и всичко е болка в душата, която е допуснала неуспехите да ги изпепелят, защото тя е изгубила способността си да бъде щастлива.
        Да не позволиш на неверието да те обсеби, след низ от несполуки да можеш отново да се отдаваш на творчеството, професията си, любимите хора – за това се иска смелост.  Да умееш да прощаваш е необходима доброта.  А честността е тази, която ни държи очите отворени за доброто и злото и ни избавя от терзанията на съвестта.  Само тук обитават душевната хармония и любовта, даващи плодовете на щастието.
        Все още обичам понякога да чета приказки и митове.
  Те ми помагат да повдигна булото и зад привидната хаотичност на заобикалящия ме свят да открия дълбоката хармония, царяща в него.

 

 

Вероника Верай

 

 

  writings

home  

 

(C) 2003-2007, Veronica Verai