writings

home  

 

 

САТЯ И АХИМСА

Вероника Верай

 

Първото правило в моралния кодекс на Йога, както и на повечето духовни учения, е правилото за ненавреждане - Ахимса. Веднага след него е Сатя – правилото за придържане към истината.  Безспорно, когато може, човек би се старал да спазва и двете, също както и останалите, правила. Проблемът обаче е в това, че има много ситуации, в които самите морални принципи влизат в конфликт.  Един пример за конфликт между Сатя и Ахимса е често срещаната ситуация, в която трябва да се направи избор между това дали да се причини някому болка или да се каже истината. 

Под «оцеляване» тук ще разбираме запазване на пълноценно съществуване в различните му аспекти, само един от които е физическото оцеляване. 
Доколкото в най-общ смисъл можем да приемем, че оцеляването (съществуването) е добро, а унищожението (липсата на съществуване) – зло, ще наричаме морално, или добро, такова действие, което подкрепя оцеляването в най-голяма степен (от възможните избори).  Под «насилие» ще имаме предвид не само физическо насилие, а всяко причиняване на страдание, малко или голямо.  Този, който извършва насилието ще наричаме «извършител», а човекът, комуто е било причинено страданието – «потърпевш».



ПРАВИЛОТО АХИМСА

Ако разгледаме по-внимателно правилото Ахимса, ще видим, че то трябва да съдържа две страни  - ненавреждане на другите и ненавреждане на себе си. Човек е морално задължен да не наврежда на себе си (и да не позволява да му се наврежда), също както е и морално задължен да не наврежда на другите (да не позволява да им се наврежда).  Предназначението на Ахимса е да  спомага за оцеляването, наше собствено или чуждо, като не позволява излишно унищожение.

 

Човек често има избор само какво точно насилие да извърши, а не дали да го извърши.  Без да си даваме сметка ние всъщност непрекъснато извършваме насилие всеки ден, във всеки един момент.  Организмът ни през цялото време се бори срещу вредни бактерии, вируси и други "нашественици" и ги убива, а всяко хранене също е свързано с убийство и насилие, дори когато храната е растителна.  Това са само едни от примерите за необходимото насилие, което процесът на оцеляване на всеки един човек неизбежно носи със себе си.  Такова насилие обаче реално не е резултат от свободен избор, тъй като оцеляването на извършителя е винаги предизбрано.  Ахимса по отношение на себе си всъщност представлява моралният  аспект на този най-първичен закон - стремежът към оцеляване на всяка система.  Следователно, насилие, което опира до този закон не може да се нарече неморално.  Нещо повече, неморално би било то да не се извърши, тъй като това би заплашило оцеляването на извършителя.

 

Насилие обаче, което не е необходимо за оцеляването на извършителя или на потърпевшия, е излишно насилие и може да бъде избегнато, защото подлежи на свободен избор.  Това е насилието, за което става дума в Йога.  Излишното насилие е неморално, защото не само че не помага, а пречи на оцеляването, като носи унищожение и страдание за потърпевшия, но също така рефлектира и върху извършителя, според закона на карма.  Така например, каузите за отмъщение са неморални, когато заплахата от насилие е вече отминала и те не целят да  предпазят, а само да внесат ново насилие. Възставането на един народ срещу поробителите си обаче не е нарушение на Ахимса. Нещо повече - нарушение на Ахимса би било, ако това не бъде направено.
 

 

 

 


САМОЖЕРТВАТА – НАРУШЕНИЕ НА АХИМСА?

 

В човешката история много велики хора са се жертвали за благото на другите хора, на народа или групата към която принадлежат.  На пръв поглед това изглежда като нарушение на Ахимса по отношение на себе си.  Ненавреждането на себе си, преведено като инстинкт за самосъхранение на езика на биологията, е един основен закон на всяко съществуване – без него изобщо не би ни имало.  Той важи за всички хора, дори и за най-великите. Само че разбирането за това, какво е "себе си" се променя според стъпалото на развитие. По-развитите хора са склонни да се идентифицират не само със собствената си персона, а и с групата, или обществото, към които принадлежат.  Значи, когато те се жертват за благото на другите, те всъщност спасяват своето по-голямо "себе си", макар и видимо да губят от това или да загиват.

Може да се каже, че с духовното си развитие личността претърпява експанзия, "разширява" се и придобива желание да помогне на другите, дори и на висока цена, именно защото ги чувства като част от себе си.  Неразвитият човек е "затворен" и може да действа само в най-тесен свой интерес и в интерес на най-близките си.  Той просто няма необходимата духовна енергия, за да се  разпростре повече от това.
  В тази връзка е интересно да се отбележи, че кастовата (класовата) принадлежност на човека в древното Индийско общество в самото начало е била определяна не според произхода и вида труд, както в по-късните периоди, а именно според проявите на егоцентризъм у индивида още от най-ранната му детска възраст.



ПРАВИЛОТО САТЯ


Сатя ни призовава към правдивост.  В по-широк смисъл, може да се каже, че Сатя означава не само да се придържаме към вече известната ни истина, но също така и да правим усилието да се стремим към познаването на нови истини.
  Докато Ахимса ни дава съхранение, Сатя дава познание -  а то представлява отражението и съществуването на цялото Битие в нас, което, в абсолютния си вид, е една Божествена характеристика.  От това се вижда, че Сатя (отражението на обективната реалност), всъщност не би могло да влезе в конфликт с Ахимса (субективното съхранение), тъй като, ако нещата се разглеждат в по-общ и дългосрочен план, точно знанието на истината е необходимият инструмент, чрез който се адаптираме и следователно оцеляваме.  Синтезирайки полученото знание ние се предпазваме от извършването на нови грешки и така правим възможно съществуването си в най-голяма степен.  Това показва, че конфликтът между двете правила е в действителност привиден и временен, той изчезва в момента, в който се погледне  в по-общ план и в перспектива.  Тогава неочаквано се оказва, че Сатя също означава Ахимса – например, ако не се каже една истина, която може да помогне, човекът, който я премълчава и видимо остава пасивен, всъщност активно допринася за навреждането, което ще последва по-късно в резултат на незнаенето на тази истина.  С други думи, болката свързана с  казването на истината се оказва необходима, за да бъде предотвратена една по-нататъшна, още по-голяма болка.  Или, в такъв случай човек няма избора да навреди или да не навреди, както изглежда на пръв поглед, а само този дали да извърши едно малко насилие в момента или да съдейства за едно по-голямо насилие, което ще последва по-късно.  Ако обаче е известно, че казаната истина няма да може да бъде използвана за да помогне или да предпази, тя ще представлява излишно насилие в случаите, когато двете правила са в конфликт, и затова ще бъде неморална.

 

От тази гледна точка се вижда, че има много случаи, в които казването на една истина не непременно е морално - например не е сигурно, че един тежко болен човек трябва да знае за състоянието на здравето си.  Казахме, че е морално да се придържаме към Сатя в случаите, когато казаната истина, дори и болезнена, може да помогне или да предпази.  Затова не би било морално да се каже една такава истина на човек, за когото знаем, че не би могъл да се възползва от нея, или пък да я понесе  - примерно на едно дете.  От друга страна обаче, ако става дума за зрял човек, който би имал нужда от тази истина, за да има възможност да подреди нещата си, не би било морално да се скрива нещо толкова важно от него.  Също така, не би било морално да се крие една такава истина  в случаите, когато тя би могла да предпази други хора от вреда – примерно ако става дума за заразна болест или ако носи знание за увреждащ здравето фактор.

 

Но не бива да забравяме, че там, където става дума не за факти или за наука, а за човешки отношения, истината, с която разполагаме, може да бъде доста субективна.  В такъв случай е особено лесно да се сгреши и затова изборът на правилното действие е най-труден.

 

 

 

 

 


ИЗБОРЪТ

Реалният избор между Сатя и Ахимса зависи много от индивидуалността на човека, който го прави, защото избирането на Сатя предполага значително по-голямо усилие и е свързано с повече риск.  Сатя е правило, което изисква от човека активност, защото казването на истината означава заемане на една активна позиция с приемането на всички последствия от това.   Същевременно Ахимса е правило на пасивността – то ни съветва да изберем бездействието.    


Според нивото на развитие, определено от степента на  егоцентризъм, за което стана дума по-горе, можем да направим  следното разделение по отношение на мотивацията в изпълнението на моралните правила.  Разбира се, такова разделение може да бъде само относително и  един и същи човек би могъл да действа от различно ниво в различни ситуации.


На ниско стъпало от развитието си индивидът се мотивира в постъпките си предимно от Ахимса по отношение на себе си.  В това той може да включва и най-близките си.  Когато двете правила са в конфликт, той взима решението си инстинктивно според това как очаква постъпката му да рефлектира върху него. 

Човекът, който се намира на по-високо стъпало на развитие, бива мотивиран от Ахимса по отношение на себе си, както и от Ахимса по отношение на другите, защото такъв човек е способен на емпатия.  Когато двете правила са в конфликт, той взима решението си емоционално според това как очаква постъпката му да рефлектира върху него, но също така и според това как тя ще се отрази върху потърпевшия. 

На още по-високо стъпало на развитие, индивидът бива мотивиран от Ахимса по отношение на себе си, Ахимса по отношение на другите, но също така и от Сатя, защото такъв човек има съзнание и за ценността на истинното отражение на реалността.  Когато двете правила са в конфликт, той взима решението си обмислено според това как очаква постъпката му да рефлектира върху него и върху потърпевшия, включително в перспектива.

Нивото на развитие не означава, че хората се делят на добри и лоши, а само отчита, че те са различни и от различни позиции правят различни избори. 


САТЯ ИЛИ АХИМСА

Освен собственото оцеляване, оцеляването на другия и съзнанието за ценността на истината сама по себе си, при избора трябва също да се вземе предвид, че ние сме създадени да бъдем като цяло активни и нашата активност е необходимо условие за развитието ни.  Затова, избирането на бездействието там, където то не е необходимо, може да бъде в ущърб на това развитие.


Като извод от всичко казано дотук, трябва да се приеме за правилно в случаите на конфликт между двете правила да се изхожда от предпочитането на Сатя, а не на Ахимса.  Сатя е първото правило, за което трябва да мислим и да се стремим да изпълним в такъв случай, а не Ахимса.  Задължително превес на Ахимса обаче трябва да се дава тогава, когато знаем, че казаната истина ще бъде безплодна.  Също така, разумно е да се предпочита Ахимса и тогава, когато навреждането от казването на истината ще бъде (значително) по-голямо от възможната полза от нея. 

Това, че не се изхожда от предпочитането на Ахимса в избора, не противоречи на любовта.  Любовта не е само ненавреждане, защото тя не означава само да искаме състоянието на добруване единствено за момента.  А за развитието си, за това да бъдем добре и в перспектива, не само сега, всеки от нас има нужда от истина, защото както казахме, точно чрез истината ние се адаптираме.  Лишавайки един човек от необходима истина ние всъщност му отнемаме възможността да научи един урок, значи с това проявяваме равнодушие към него, а не любов.  Затова, именно любовта ни задължава винаги когато можем да даряваме тази истина, която знаем.

 

  writings

home  

 

(C) 2003-2007, Veronica Verai