writings

home  




ГРАНИЦИТЕ НА БЕЗКРАЯ



Вероника Верай





В тази статия се засягат някои фундаментални понятия и проблеми. 
 

Под термина «материален» ще разбираме реално съществуващ, тоест съществуващ в пространството и времето. Не само плътните обекти, но всички видове енергия също са материални, защото те са определени реално и физически в пространството и времето.

Под термина «Бог», «Божествен план», ще разбираме ниво на съществуване, за което приемаме, че не е ограничено.



ОГРАНИЧЕНИТЕ ОБЕКТИ И НЕВЪЗМОЖНИТЕ НЕЩА


Всеки един материален обект има граници, които
определят неговото място в пространството и времето.  Чрез  своето ограничение обектите са дефинирани и съществуват. Ако те нямаха граници, то само един-единствен обект би заел цялото пространство-време и цялата вселена би се състояла само от него. Многообразието е възможно единствено там, където обектите са ограничени.  Нека си представим, че само един единствен материален обект не беше ограничен. Тогава неговите ширина, височина и дълбочина биха се  протегнали до безкрайност, биха изпълнили цялата вселена и буквално не би имало място за нищо друго.  И тъй като този обект би бил и неорганичен във времето, или неразрушим, то това състояние би продължило за вечни времена.  (А тъй като четирите измерения,  трите пространствени и времето, са дълбоко свързани, безкрайността дори само в едно измерение би довела до безкрайност във всичките.)  

Затова в многообразния материален свят не може да съществува нито един обект, който да има дори само една безкрайна характеристика. Благодарение на тази си ограниченост обектите реално съществуват, но също така и самите им  граници са дълбоката причина, която определя някои неща в материалния свят като невъзможни.  Определеността на обектите от техните граници прави един обект тъждествен на себе си и прави невъзможно той да е и да не е едновременно, както и поставя необходимостта той непременно да бъде едно от двете.  Например, скоростта на светлината не може да бъде 300 000км/сек и същевременно да не е толкова, както и е сигурно, че едно от тези две твърдения с необходимост ще бъде вярно.  Това е основен закон не само на цялото ни знание (трите закона на логиката), но и най-универсален закон на света, в който живеем.   Самият този закон изразява именно ограничението.  

Нека разгледаме като пример един от постулатите на физиката – това, че скоростта на светлината представлява един предел и нищо не може да пътува по-бързо от нея.  С две думи казано, това е така, защото светлинните вълни, и изобщо електромагнитните, имат маса нула, а всяко друго материално тяло може да има само по-голяма маса и затова ще се движи по-бавно.
Не може ли все пак нещо да пътува по-бързо от светлината, например мисълта?  Светлината пътува от нас до Слънцето за цели 8 минути, докато ние  можем да си помислим за него само за един миг.  Така изглежда наистина, но всъщност това е погрешно отъждествяване на един обект с представата ни за него.   Мисълта изобщо не «пътува» през пространството от нас до Слънцето, а само до нашата представа, която вече имаме в съзнанието си за него. 

За да може мисълта реално да се премества и да пътува през пространството, тя трябва да бъде материален обект – само материалните обекти могат да се преместват, защото само те имат пространствено определение.  Наистина, има доста данни за това, че мисълта представлява вид слабо електромагнитно излъчване със специфична честота.  А придвижвайки се като материален обект, мисълта може да прави това само със скорост равна или по-малка от тази на светлината, защото в материалния свят не съществува по-голяма скорост. Друг е въпросът, че самата скорост на светлината може да не е била постоянна от раждането на вселената досега.
Различните хипотези за съществуването на частици, движещи се със скорост по-голяма от тази на светлината, като тахионите например, неизбежно довеждат до редица големи порадокси и ограничения. Например, би се нарушила  причинно-следствената връзка и би се получило движение назад във времето.

Теоретически е възможно да съществуват паралелни вселени, в които скоростта на светлината да е друга. Каквато и да би била тази скорост обаче, тя винаги ще бъде ограничена, никога безкрайна.  Тя също така ще представлява пределът на скорост за всеки свят, където има някаква форма на материя, бидейки 'най-леката' възможна такава.  А единствено Бог може да бъде изцяло нематериален, защото само той няма ограничение.


 

 




БЕЗКРАЙНОСТТА И СЪВЪРШЕНСТВОТО


Както приехме, Бог не е ограничен.  От това следва, че той трябва да притежава всички характеристики, при това в безкрайна степен.  Например, по отношение на пространственото си съществуване той е вездесъщ, намира се навсякъде, а по отношение на съществуването си във времето – вечен.  Там, където няма ограничение, може да се говори само за положителни характеристики.  Причините за това са две.  Първо, защото всяка  отрицателна характеристика доведена до безкрайност неизбежно би довела до самоунищожение и второ, защото в основата на всяка отрицателна характеристика лежи грешка, а безкрайна грешка не може да има, както ще видим.

Това, че Бог притежава в безкрайна степен всички положителни характеристики, ще рече, че той е съвършен.   Съвършенството означава идеален вътрешен баланс, пълна завършеност.  Такъв обект не може да се променя или да се развива, защото няма накъде, той няма посока на развитие към съществуване, защото той вече е всичко.  Същевременно, в него липсва грешка, която да може да стартира неговото изменение.  Именно грешката е това, което стартира изменението, а изменението пък е това, което поставя обекта във времето, дава му граници във времето и така предпоставя неговата крайност и смъртност.  Казахме, че Бог е вечен и вездесъщ, но това е така само защото времето и пространството самите съществуват в него.  Бог, бидейки неограничен, съществува извън тях.  По-точно е да се каже, че в Божествения план на съществуване времето, също както и пространството, се намират в латентно състояние – тъй като там няма ограничение, няма и отправна точка, според която времето и пространството да могат да бъдат определени като течащи и съществуващи.  За разлика от божествения, материалният план съществува във времето – както казахме той се състои от ограничени обекти, което прави негова основна характеристика изменчивостта, защото измененията се раждат от граници и създават граници.  Поради тази своя динамична природа, материалният свят по принцип не би могъл да притежава една такава непроменяема и абсолютна характеристика като съвършенството.  

Но възможно ли е все пак един материален обект да бъде донякъде съвършен? 
Най-голямото възможно доближение на един реално съществуващ обект до съвършенството ще означава, че той е съвършен в рамките на своите собствени граници - вътрешносъвършен така да се каже.  Нека да повторим, че такъв обект би се намирал в пълно вътрешно равновесие и в него не би се намирала грешка, която да стартира неговото изменение, а оттук течение във времето, ограничение във времето и унищожение.  Той ще остане непроменен до момента, в който самите му границите се променят - под влияние на промените в самата система, към която той принадлежи.  Тук е важно да не се забравя, че известна степен на вътрешен баланс обаче е необходимо условие за всеки обект, за да може той да съществува.  Иначе казано, самият факт на съществуване вече предполага един относителен, ограничен във времето вътрешен баланс.  
 
Съвършенството на материалните обекти е ограничено от техните собствени пространствено-времеви граници, както и от тези на тяхната система.  Съвършенството обаче по определение представлява една абсолютна характеристика и затова
е трудно да бъде мислено като относително или ограничено.  Привидното противоречие на неговото относително съществуване в реалността е добра илюстрация за начина по който безкрайността съществува в ограничението – подобно на безкрайния низ от дробни числа, ограничен между границите на две крайни, рационални числа.

Вътрешното съвършенство на обекта, разбира се, също представлява една абсолютизация, тъй като всеки материален обект носи в себе си (латентна) грешка, иначе неговият вътрешен баланс би бил вечен.  Затова, практически понятието съвършен материален обект може да означава само, че вътрешният баланс на такъв обект е по-добър от вътрешния баланс на системата към която той принадлежи.  С други думи, изменението на такъв обект ще дойде по-напред от нарушаването на равновесието в системата, а не от нарушаването на неговия собствен вътрешен баланс.   


 

 

 

ОТ БЕЗКРАЙНОСТТА КЪМ МНОГООБРАЗИЕТО НА ОГРАНИЧЕНИЕТО



Както вече стана дума, всяка граница, и следователно всяка определеност, се стартират от една грешка.  По-точно е да се каже, че самата граница, появила се в безкрайността, вече представлява грешка и същевременно грешката е това, което поставя границата.  С една дума, границата и грешката са две лица на едно и също нещо, също както равновесието и съвършенството са две прояви на едно състояние.

Нека илюстрираме това. 

Да вземем една права линия – тя е един лесен пример за безкрайност, който без особен труд можем да си представим.  Правата линия, както знаем,  няма начало, нито край.  Тя е също така идеално права, защото се състои от безкраен брой наредени в редица точки, всяка от които представлява едно идеално симетрично отражение на предидущата.  Значи, правата може да се разглежда като една единствена точка, която се отразява огледално в себе си безкраен брой пъти.  Ако обаче тази симетрия в един момент се наруши (с други думи стане грешка), тоест ако отражението между точките в тази права само на едно място стане не чрез симетрия на 180 градуса, а примерно на 90, то в нашата идеална права ще се получи чупка.  Тази чупка ще бъде грешката и същевременно граница на един нов, ограничен обект, намиращ се върху правата.  Щом се създаде тази чупка, тази първа граница в безкрайността, оттук ще следва:

1. Правата линия ще спре да съществува вече като такава.  Тъй като след грешката, настъпила в нея, тя вече няма да представлява права (а друга линия), то грешката с появяването си ще означава унищожение на правата.  Както казахме, един от основните закони на нашето знание повелява, че тази права няма да може да бъде права и не-права едновременно, изобщо една определеност не може да съществува и да не съществува в същото време.
 
2. Тази единствена грешка ще стартира един низ от изменения по цялата права, защото тя самата сега ще продължи да се отразява симетрично в себе си и по този начин ще създава едно многообразие от нови и нови чупки, чрез нови отражения чупките ще стават отсечки, отсечките ще се подреждат в спирали.  По този начин от безкрайността на една права ще се роди красотата на един фрактал, а от него ще се появят нови и нови, все по-сложни фрактали;

3. Низът от изменения по правата ще бъде безкраен, защото самата права, с която започнахме, е безкрайна.  Също така, безкрайността ще присъства още веднъж и в броя на точките върху всяка една крайна отсечка.   

Грешката в този фундаментален смисъл не означава нещо грозно или неестествено, макар че, както видяхме тя по необходимост носи със себе си унищожение, «смърт» на предишното състояние. Грешката е просто един стимул, метод, път чрез който безкрайността добива ново съществуване чрез собственото си ограничение.  


 

 




ПЪРВИЧНАТА ГРЕШКА В БОГ ИЛИ ПЪРВАТА ГРАНИЦА В БЕЗКРАЙНОСТТА


Тук опираме до едно противоречие – казахме, че Бог е неограничен, значи той не би могъл да съдържа грешка.  Ако съдържаше такава, той би получил определение, следователно би бил един ограничен  обект, а не Бог.  От друга страна обаче, най-първичната грешка, породила началото на многообразието от безкрайността не би могла да дойде от другаде, освен от Божествения план на съществуване, защото по определение друго тогава няма.  Това противоречие се основава на това, че, както стана дума по-горе, една определеност не може да съществува и да не съществува в същото време.   

Ако разгледаме по-внимателно този основен закон, виждаме, че макар и много универсален, той също има ограничение, тъй като се отнася само за случаите на поява на граница в една вече определена, ограничена  безкрайност.  Такава е и правата линия в примера, който дадохме – тя няма начало и край, но пък като всяка права линия е ограничена от своята едномерност.  Нека обаче си представим, че  същата тази права бъде  поставена в една безкрайност с по-голяма мощност, в една двумерна плоскост например.  Тогава пречупването й в резултат на грешката не би означавало унищожаването на правата като такава, защото точките на правата и на нейното отклонение биха продължили да съществуват едновременно в плоскостта.  Нещо повече, самата грешка няма изобщо да бъде «видима» от по-високото ниво на безкрайност, защото то ще съдържа в себе си цялото многообразие от варианти, които тя ограничава – с други думи, в по-високо от своето ниво грешката няма да причини ограничение.  Значи, една грешка може да съществува само на нивото на безкрайност в което е възникнала, докато в по-високото ниво, което съдържа тази безкрайност в себе си, същата тази грешка вече просто няма да съществува.  

Това показва, че там, където можем да поставим безкрайността в която е възникнала грешката, в друга безкрайност с по-голяма мощност, този закон няма да важи на нивото на втората, защото тя ще съдържа в себе си цялата безкрайност, в която е възникнала грешката, а значи определеността, заедно с нейното отрицание.

Тъй като приехме, че Бог не е ограничен, значи той представлява не просто каква да е безкрайност, а неограничена такава, или безкрайност с безкрайна мощност.  От това следва, че в него винаги ще съществува по-високо ниво на безкрайност, което да съдържа в себе си всяка грешка, всяка определеност, заедно с нейното отрицание.  В Бог една определеност и нейното отрицание биха съществували едновременно, макар за нас да е трудно да си представим това реално. 

А не може ли да има безкрайно голяма грешка, толкова голяма, че да съществува навсякъде и да няма по-високо ниво, което да я съдържа заедно с нейното отрицание?  Преди всичко това би противоречило на това, което разбираме под грешка или граница, като нещо органичено и определено.  Такава грешка изобщо не би имала никаква определеност и затова не би могла да отрече нивото на безкрайност, към което принадлежи.  С една дума, грешка с такава безкрайност би се наричала Бог, а не грешка.  Бог остава винаги неограничен, защото само безкрайно голяма грешка би могла да постави границата, която да го определи, а такава не може да има.

Всичко това води до извода, че в Божествения план на съществуване е възможно да възникне грешка, която да стартира определянето на пространство, време и цял един свят, базиран на органичение, без обаче това да отрицава съвършенството и безкрайността на Бог.   Безкрайността и ограничението, божественият и материалният план, ще съществуват паралелно един с друг.

(На много места се налага да се ползват думи, които подразбират намиране във време или пространство, защото ние не бихме могли да си представим нещата иначе.  Разбира се, ясно е, че време и пространство има само там, където има ограничени обекти.  Там, където става дума за неограничена безкрайност, думи като «преди», «там», «същевременно», «паралелно» и прочие, не могат да бъдат описващи.)


 

 




ИМА ЛИ НЕОГРАНИЧЕНА БЕЗКРАЙНОСТ


Всяка грешка или граница има нужда от едно поле от безкрайност, в което да възникне, тя не може да се появи без него. Грешка в нищото не може да възникне, защото на нищо не може да се постави граница.  Ограничение в ограничението също не може да съществува, ако между двете грешки няма поне някаква безкрайност, която новата грешка да е в състояние да ограничи.  
 
Видяхме, че не може да има безкрайно голяма грешка.  Нека се спрем на най-голямата възможна такава, или грешката, определяща се в безкрайността с най-голяма мощност.  С появяването си, най-голямата грешка би намалила мощността на своята безкрайност, защото би внесла ограничение.  А тъй като тази нова граница би продължила да се отразява в себе си и да се повтаря, така внасяйки все ново и ново ограничение, оттук има две възможности:

1. Ако най-голямата грешка се определя в най-голямата безкрайност (значи, ако не съществува  неограничена безкрайност) то тя ще намали нейната мощност с появяването си и чрез отражението и повторението си ще предизвика верига от ограничения, които ще намалят мощностите на всички останали безкрайности, съдържащи се в нея.  В крайна сметка, това ще означава унищожение на всичко или по-точно е да се каже, че това би означавало, че «всичко» просто никога не е било и няма да бъде.

2. Ако обаче съществува безкрайност с безкрайна мощност, която съдържа в себе си безкрайността, в която се определя най-голямата грешка, то грешката ще бъде такава само на своето ниво и ограничението, което тя ще предизвика няма да означава унищожение на всичко, защото законът за ограничението, за който стана дума, на това ниво няма да бъде валиден.  С други думи, безкрайността с безкрайна мощност ще продължи да съществува, съдържайки най-голямата грешка заедно с нейното отрицание.  Нещо повече, всички съдържащи се в нея ограничени от грешката и нейните отражения безкрайности също ще продължат да съществуват, защото по определение тя е една безкрайност с безкрайна мощност.  Това значи, че най-голямата грешка би предизвикала един безкраен низ от ограничения и унищожение на фона обаче на едно вечно съществуване.

Това води до извода, че ако нещо съществува, съществува и безкрайност с безкрайна мощност.



БЕЗКРАЙНОСТТА В ОГРАНИЧЕНИЯ СВЯТ


Всеки ограничен обект представлява една безкрайност, съществуваща в определени граници.  Ограничението е начин на съществуване на безкрайността и този начин сам по себе си е една безкрайност, която се нарича многообразие. 

Както видяхме, съвършенството и безкрайността са принципно непостижими в реалния свят, на материално ниво.  Те нямат определеност и затова не могат да бъдат една статична, постижима величина.  Те съществуват обаче във вид на вътрешния баланс на материалните обекти, както и извън тях, като тяхна цел, посока на движение  -  един велик атрактор, към който неспирно се движим и който осмисля всяко наше съзидателно действие.

 

 

Pictures: Fractals


  writings

home  

 

(C) 2003-2007, Veronica Verai